авторски разкази
ЗА РИБОЛОВА, КОСОВЕТЕ И СТИВИ УОНДЪР
Тази история може да започне така:
“Не, наистина не разбирам що за страст е риболовът – цял ден да гледаш една плувка, по кордата ти паяците да започнат да плетат паяжини, а водните кончета да харесат върха на въдицата ти като място за ухажване през любовния си период. Мен лично ще ме хванат нервите на петата минута – каза той. – Аз пък си помислих: Не, наистина не разбирам що за страст е в неделя предиобед с мисълта, че днес не си на работа, да се обръщаш ту на едната, ту на другата страна, и да се свираш под завивките чак до дванайсет, притесняван от писъците на забравени автомобилни аларми и от бученето на преминаващите по шумния булевард автобуси в отвратителния ни мръсен град, носещ, не знам защо, името на Мъдростта”.
Тази история може да започне и така:
Птиците са много странни същества: нито краката им крака, нито ръцете им ръце, а това пък, дето е в главата им, е станало нарицателно за... сещате се какво. Но не знам защо колчем си спомня интересна история, все е свързана с птица. Дали защото и те са от зодия “Въздухар” като мене, или защото са по-близо до Бога, а колкото по-близо до него, толкова по-интересно. Ето например следната.
Една от японските кокошки от съседния двор прекоси улицата, подхвръкна ненадейно леко и храбро и кацна на отсрещната телена ограда. Огледа се гордо, но като видя, че никоя от посестримите й не й се възхищава, рече да слезе. Да, ама... Брей, че високо! Ами сега? Със свито гърло тя се опита да извика “Помощ!”, но звукът се получи някак пресипнал и почти недоловим. Страхът я беше хванал за гушата, както онзи ден стопанинът Гошо бе сграбчил един от наперените петли, неин ухажор напоследък, и го бе помъкнал към дръвника. “Олеле, Божичко! Как да сляза?” заозърта се пъстрата малка кокошка. Телта на оградата взе да я боцка по нозете, тя повдигаше ту единия, ту другия си крак, губеше равновесие над зейналата под нея бездна и с широко отворени зеници се оглеждаше дали наблизо няма някоя спасителна клонка, вейка, па дори и сламка... Най-накрая ужасът отприщи гърлото й и тя закудкудяка колкото й глас държи.
В този миг от сипея вдясно презглава се завтече червеният петел Тропчо. Възбуден и разтревожен, той спря под клетата авантюристка, плесна няколко пъти с крила и се провикна: “Кук-куригууу!” После се завъртя веднъж-дваж и отново плесна с крила.
Като го видя, кокошката се поуспокои, попогледна го с едното си око, после с другото и го попита: “Кок-кво? Кок-во?”
Тропчо отново й отвърна: “Е-то-така-та-ка. Пляс-пляс-пляс!”
Кокошката понечи да размаха крила според указанията му, но оградата под нея се олюля и тя замръзна на мястото си, вкаменена от ужас.
“Ама, че си глупава! Същинска патка!” – рече си петелът, но не каза нищо. Демонстрира упражнението с размахването на крилата и пак се провикна, вече гневно: “Кук-куригооу!”
Тогава кокошката стисна очи, рече си: “Да става, каквото ще!” хвърли се към обятията му, двата непохватни маха с инстинктивно разперените крила омекотиха кацането й, тя тупна в тревата до Тропчо, отръска се и най-после се почувства на сигурно. А той я клъвна гальовно някъде по врата и я поведе към кокошарника, като нареждаше нежно: “Ко-ко, ко-ку-ку, ку-ко!”
“Кокошкарска история” ще кажете. Е, добре де, наистина, стига кокошкарски истории.
Всъщност, тази история може да започне и така.
Група “Каффе” измислила, видите ли, някаква песен, с която щяла да се явява на международен конкурс. Ама не точно я измислила, ами малко я пооткраднала от Софи Маринова, която пък малко я пооткраднала от Лили Иванова, която на свой ред пък я пооткраднала... чак от Стиви Уондър. Както М.Таривердиев откраднал за “17-мига от пролетта” мелодията на Ф. Лей към филма “Любовна история” или както Е. Артьомиев откраднал за “Сибириада” мотива на Пинк Флойд от “Продължавай да блестиш като диамант”. Мене ако питате никой нищо не е откраднал. Просто цялата музика на света се състои от четири-пет, хайде да са 12 тона. И както и да го въртиш, все с тях си служиш. Това ми го каза един кос.
Ставам една сутрин. Наоколо, дето се вика, тъмни зори. Тъмни, тъмни, ама все пак зори, тоест, вече в оня край леко се развиделява. Над покрива на комшийката една кукумявка тананика тъничко: “кукумяу, кукумяу...” , а от ореха в двора й отвръща нейният възлюблен с по-дебел глас: “Ку-ку-мау, ку-ку-мау”. Взирам се да видя къде са кацнали, обаче – тъмните зори са си тъмни, нищо че са зори. И точно когато се отказвам да ги диря с поглед, от сливата се обажда един кос: “Ти-ри-мяу! Ти-ри-мяу!” Брей, викам си, това косът бил голям талант! Между другото, забравих да спомена, че по-лани чух как един (пак на язовира) повтаря любовните призиви на жабоците. Нали ги знаете те какво викат: “Мила, мила, ела, ела”. Та и той: “Ти-ри, та-ри, та-ра, та-ра”.
Да, ама историята не свършва дотук. И поуката е още далеч.
А започнахме с риболова, дето бил уж скучно занимание. Я да видим дали е така.
Абе миналата година го чух онзи кос и тая година – пак. Все: “Не съм за теб, не си за мен...” пее. То по язовира хора всякакви ходят. Дори и такива, дето уж дошли на чист въздух и тишина, ама като опнали палатката, пуснали и касетофона на шест, а оттам се провиква Стефан Вълдобрев: “Не съм за теб, не си за мен – айсберг на две разделееен”... Косът чул, харесал си парчето и сега повтаря ли повтаря, вече втора година: “Не съм за теб, не си за мен...”
Риба не кълве, плувката замръзнала на място, изобщо – скука. Иначе хубаво такова едно, слънцето – пролетно, нежно, дъбаците отсреща едва се разлистили, гората – прозрачна и всяко птиче се кипри с талант - гледа да си намери изгора. Косът - и той. Само дето не си прави сметка, че с: “Не съм за теб, не си за мен” изгора трудно ще открие. Някак в противоречие влиза... Тъй де.
И си рекох: “Стига с тая естрада. Чакай да те науча на някоя народна песен, на някоя родопска...” И му засвируках:
“Пустото лудо и младо,
ище ми, майчо, армаган.
Ище ми, майчо, армаган,
бело си лице да му дам.
Дали да го дам,
че как да го дам,
като ме майка гльода оттам...”
Никакъв отговор. Косът спря да пее, че не бил за мен. И слуша.
Пак му изсвирвам цялата песен. Любопитно ми е коя точно част ще повтори, защото съм сигурна, че няма да може да изпее всичко от игла до конец.
Пак никакъв отговор. Слуша.
Трети път свирукам... И изведнъж:
-Тири-рири-рам (“Дали да го дам”, сиреч).
Направо онемях!
- Тири-рири-рам!
И прелитна на друг клон да се похвали на събратята си, че е научил нова песничка. После се отдалечи още, и още, явно възнамеряваше да обиколи от радост цялата гора...
Талант! Талант? Хм, талант...
Чуйте: “Не съм за теб, не си за мен...” “Дали да го дам, че как да го дам?” Чувате ли? Стефан Вълдобрев май е откраднал родопската песен за своето парче.
Всъщност, какво е виновен косът, че на света има само 12 тона? Те хората не могат да измислят повече, та той ли?
Друго нещо е дроздът. Той не се опитва да пее. Той направо си говори. Ето го, казва: “Аз си отивам”. Само че тия съскащи съгласни ги превръща в звучни “р” и “л” и се получава “ля-ри-люрили”. Звучи съвсем категорично. Но е: “Аз си отивам”. Чувате ли го? Ох, да, всъщност, къде в тоя мръсен и шумен град да чуе човек такива звуци? Няма къде.
